Големият въпрос за „зеления данък“

В съвременния икономически дебат темата за въглеродните емисии често се представя като абстрактна тежест или „зелен данък“, който задушава индустрията и повишава сметките на домакинствата. За бизнеса това е сериозен оперативен разход, а за крайния потребител – невидим инфлационен компонент. Но докато плащаме цената на декарбонизацията, остава един фундаментален въпрос: къде всъщност отиват тези пари?

Дали те потъват в „тайни фондове“ на Брюксел, или се връщат обратно в националната икономика? Истината е, че България разполага с колосален финансов ресурс, чийто потенциал за структурна трансформация остава скрит зад непрозрачно бюджетно управление и липса на политическа воля за дългосрочно планиране.

Това не е „изгубен данък“: Приходите остават у дома

Механизмът на Европейската система за търговия с емисии (EU ETS) е проектиран така, че да стимулира иновациите чрез пазарна цена върху замърсяването. Противно на широко разпространеното схващане, тези средства не напускат страната завинаги. Принципите на „рециклиране на приходите“ (revenue recycling) са ясно заложени в европейската рамка.

Парите от търговете за квоти отиват директно в националния бюджет на държавата, където са генерирани емисиите. България е прекият бенефициент на преобладаващата част от този ресурс.

„Около 90% от средствата от продажба на квоти остават в държавите членки. Това не е данък, който „изчезва“ в Брюксел – парите се връщат в нашата икономика, но реалният ефект зависи изцяло от качеството на местното управление.“

Мащабът: Милиардите, за които не говорим достатъчно

За да оценим стратегическото значение на този ресурс, трябва да оперираме с конкретни финансови данни. България не е просто „малък играч“, а сериозен бенефициент поради своята индустриална структура.

• 311 млн. евро: Приходи в държавната хазна само за първото тримесечие на 2023 г.
• 1 – 1.5 млрд. евро: Очакван годишен приход в зависимост от пазарната волатилност на CO₂ цените.
• Контекст: На фона на общия бюджет на ЕС за 2024 г. (38.8 млрд. евро), сумите, които България акумулира, представляват критична маса от капитал, способен да финансира цялостната модернизация на енергийната ни мрежа.

Парадоксът на „общия кюп“: Липсата на фискална прозрачност

Тук се сблъскваме с най-голямата системна пречка. Тези милиарди влизат в държавния бюджет и се смесват с всички останали приходи. В България липсва механизъм за „фискално заделяне“ (earmarking) – създаването на отделен, прозрачен фонд, в който всяко евро от емисии да може да бъде проследено от обществото.

Управлението е разпределено между Министерството на финансите и МОСВ, но без ясна отчетност, парите често се използват за „кърпене“ на бюджетни дефицити. Това е класически пример за пропусната алтернативна цена (opportunity cost): вместо да инвестираме в активи, които ще намалят бъдещите ни разходи, ние използваме ресурса за текуща консумация.

Официални цели срещу суровата реалност

Европейският съюз изисква поне 50% от тези приходи да се реинвестират в климатични и енергийни цели. Официалните приоритети включват:

• ВЕИ и енергийна ефективност: Саниране на сгради и вятърни/соларни мощности.
• Справедлив преход (Just Transition): Подкрепа за въглищните региони, които преминават през болезнена социално-икономическа промяна.
• Технологичен скок: Енергийни хранилища (батерии) и модернизация на електропреносната мрежа.

Реалността обаче е по-цинична. Значителна част от ресурса се изразходва за компенсации за бизнеса заради високите цени на тока. Макар това да е политически удобно, то представлява „краткосрочна субсидия“, която буквално „изяжда“ парите за модернизация. Ние субсидираме старото статукво, вместо да изграждаме новата енергийна инфраструктура, която би направила тока по-евтин по естествен път.

Модернизационният и Иновационният фонд: Вторият канал

Освен преките приходи в бюджета, България има достъп и до специализирани европейски инструменти, които се управляват с по-строг контрол:

• Modernisation Fund (Модернизационен фонд): Само през 2024 г. България получи транш от приблизително 65 млн. евро. Тези средства са целеви – за батерии, мрежова инфраструктура и декарбонизация.
• Innovation Fund (Иновационен фонд): Директно финансиране за пробивни зелени технологии.

Тези фондове са лакмус за способността ни да подготвяме качествени проекти. Докато бюджетните пари често изтичат в „общия кюп“, тук ефективността е по-видима, макар и мащабът да е по-малък.

Българският парадокс: Рекордна въглеродна интензивност

По данни на Европейския парламент, България остава една от най-зависимите от въглища и най-въглеродно интензивни икономики в ЕС. Това е парадоксът: именно защото сме „най-мръсната“ икономика, ние генерираме най-големи приходи от квоти.

Държавната хазна се пълни заради нашето изоставане, но тези пари не се използват достатъчно агресивно за преодоляване на самото изоставане. Бизнесът и гражданите усещат тежестта на прехода през цените, но не виждат ползите от модернизацията, защото тя се бави от тромави процедури и липса на стратегическа визия.

Въпрос на управление, а не на ресурс

Милиардите от въглеродни емисии са реални и те са тук, в България. Проблемът не е в недостига на средства, а в тяхното управление. „Ахилесовата пета“ на българския енергиен преход е непрозрачността.

„Реалният резултат от милиардите зависи изцяло от местното управление. Имаме ресурса да преобразим икономиката си, но рискуваме да го разпилеем за социални плащания и покриване на бюджетни дупки.“

Какво става при корумпирана власт?

Можем да направим извода, че ако правителството е корумпирано или некомпетентно, огромният финансов ресурс от въглеродни квоти (между 1 и 1,5 милиарда евро годишно за България) няма да бъде използван по предназначение, а ефектът от него няма да се усети от гражданите и бизнеса.

Ето конкретните последици при лошо управление или корупция:

• Липса на прозрачност и „потъване“ на средства: Парите от квотите влизат директно в държавния бюджет и се смесват с останалите приходи, вместо да стоят в отделен, прозрачен фонд. Това създава предпоставки те да бъдат „пренасочвани“ за покриване на бюджетни дефицити и „дупки“, вместо за реална модернизация.
• Формално отчитане: Корумпираното управление може да отчита разходите пред ЕС само формално, за да спази изискването за минимум 50% климатични цели, докато в действителност средствата не отиват за реални зелени проекти.
• Неефективни и бавни проекти: Средствата често се губят в неефективни проекти или се разпределят изключително бавно поради липса на дългосрочна стратегия. Това води до забавяне на енергийната модернизация в най-зависимите региони.
• Облагодетелстване на тесни интереси: Вместо за иновации и батерии, голяма част от парите могат да бъдат „изядени“ от компенсации за скъп ток, които не решават дългосрочните проблеми на енергетиката.
• Парадокс за обществото: Крайният резултат при корумпирано управление е, че бизнесът и хората плащат по-високи цени заради въглеродните квоти, държавата събира парите, но реалният ефект за икономиката и екологията не се усеща, защото ресурсът не се използва оптимално.

В крайна сметка макар България да получава сериозен ресурс, крайният резултат зависи изцяло от местното управление.

Време е като общество да спрем да питаме „защо плащаме за въглеродни емисии“ и да започнем да изискваме отчет за всяко евро от тези „невидими“ милиарди. В противен случай ще продължим да плащаме за бъдеще, което просто никога не идва.

*Снимката на корицата е създадена с AI и има единствено декоративна цел.